Когато вече не мълчим

• издание: пето допълнено, 2008
• издателство: Аб
• език: български
• корици: меки
• страници: 391
• размери: 14х20 cm
• ISBN: 9789547377356

категории: Художествена литература, Класика и съвременност, Българска литература, Романи. Повести. Новели, Биографии. Мемоари

ПРЕДГОВОР Не, не, не! Не написах моята книжка от нарцисизъм. Не суетата ме накара да се хвана за перото. С четка в ръка се чувствам по-самоуверена. Бог ми е свидетел, че се опитах да предложа разказа си на две (поотделно) "прими" на перото. Нищо не излезе. Щях да им дам данните без претенции за авторство или хонорар. Писах им по едно писмо. Оставих си адреса и телефона, но явно липсата на "първите седем години" беше причината да не ми изпратят отговор, дори и да съдържаше отказ. Затова се захванах сама. Започнах да пиша, защото моето поколение си отива заедно с бремето на спомените за видяното и преживяното. Ние сме последните, които могат да разказват от "първа ръка". Всичко следващо вече ще е "преразказано". От много време убеждавам моите връстници да опишат своя живот и съпътстващите го събития във времето. Така всеки разказ ще бъде частица от пъзела, докато картината се завърши и историците след нас ще обобщават данните. И това имаше слаб "резонанс". Ние сме последните живи свидетели на живота преди и след 1944 година, на смесицата от живот "по Кафка" и живот "по Оруел". По германската телевизия от години върви една рубрика "Свидетели на столетието". Интервюират известни възрастни хора, които рисуват от свой ъгъл събитията. Тези разкази обобщени представляват историята на Германия. У нас изминалите 50 години някак си гузно се премълчават. Тъй както комунистите започнаха летоброенето от себе си, така и в най-новата ни история се прескача половин век и се започва от 1989 година. Народната памет е къса, а човек без минало и без традиции е еднодневка. С разказа си не покривам столетието, но и седемдесет години от този век не са малко. Тоталното изваждане "от строя" на моето семейство ни предпази да бъдем съблазнени или принудени да дадем своето "зрънце" за задържането на предишната система, за което писа Вера Мутафчиева в една дълга статия във в. "Демокрация" преди време. Ще се радвам, ако моето "зрънце" във вид на настоящия разказ бъде "граховото зрънце" на принцесата от приказката. Ще се радвам, ако моето "грахово зрънце" наруши нечий абсолютен комфорт и събуди някои мисли. Това ще означава, че усилията ми не са били напразни. Надявам се на това! Много от написаното идва закъсняло и "постфактум". С други неща може би съм подранила. Много от споменатите най-нови събития са общоизвестни, но ако не се напишат, ще се забравят. Надявам се подборът на нанизаните теми и случки да бъде по-различен от темите на други пишещи. Нямам претенциите да съм отразила всичко случило се през времето на моя живот. Биха ми трябвали още стотици и стотици страници. Що се отнася до езика ми, той е "работен". В живота си съм се учила само да мълча и да премълчавам. Не съм свикнала да съчетавам думи, заради съчетанието. Има хора, които могат да изхвърлят думи както фойерверки или както шепи с конфети, без да кажат нищо съществено. Ако някъде тонът ми е прозвучал назидателно, извинявам се. По-скоро съм целяла думите ми да послужат за кураж и начален тласък. Опитала съм се да опиша максимално много събития и наблюдения с минимален брой думи. Дано да успея да задържа вниманието на читателите. --- Авторът ---