Проклятието на Дейн

• преводач: Жечка Георгиева
• художник: Стефан Касъров
• издание: 2014
• издателство: ИК "Колибри"
• език: български
• корици: меки
• страници: 275
• размери: 13х20 cm
• ISBN: 9786191502851

категории: Художествена литература, Преводна литература, Романи. Повести. Новели, Крими. Мистерия. Трилър. Ужаси

Американският писател Самюъл Дашиъл Хамет (1894-1961) е смятан, наред с Реймънд Чандлър, за основоположник на черния детективски роман, отличаващ се с „корави” детективи, още по-коравия им речник, циничен поглед към всичко случващо се, фатални жени и всякакви други компоненти, с които отдавна сме свикнали, но които водят началото си от романи като „Проклятието на Дейн”. Някои от образите, създадени от Хамет, го обезсмъртяват и чрез класическите екранизации на книгите му, на които той е и сценарист, а роденият изпод перото му детектив Сам Спейд неизменно се споменава редом с Филип Марлоу. За Дашиъл Хамет може много да се пише, особено за извънредно шарената му и богата биография, но нека се задоволим с най-високото признание, което може да получи един автор на криминална литература. В своето емблематично есе „Простото изкуство да убиваш” (1944) Реймънд Чандлър казва следното за Дашиъл Хамет: „Той извади убийството от венецианската ваза и го цопна насред мръсната задна уличка. Не беше казано, че там ще си остане, но като начало идеята беше добра – да се отдалечи колкото може повече от насадената от Емили Пост (законодателката в областта на светския етикет) представа за това как една дама трябва да глозга пилешко крилце. Отначало (а и докрай) той адресира написаното към хора с остро, агресивно отношение към живота. Тези хора не се боят от неапетитната страна на нещата – те живеят в нея. Насилието не ги кара да си гълтат езика – то е тяхно по право. Хамет върна убийството на тези, които го извършват мотивирано, а не колкото да набавят труп за сюжета, при това убиват с подръчни средства, а не с пистолет за дуел с алабастрова дръжка, кураре или тропическа риба. И описва тези хора на хартия такива, каквито са, кара ги да говорят и да мислят с езика, който използват, когато говорят и мислят. При това го върши елегантно, макар публиката да не го съзнаваше, защото използваният език не предполагаше подобна изисканост”.